Яп Хоуксма е философ на закона и автор на книгата От общ пазар до обща демокрация.
Една година преди изборите за Европейски парламент 2019 бавно започва да излиза на политиците в Брюксел, че Европейският съюз може да функционира само като европейска демокрация, ако се възприема като Съюз на държавите и гражданите. Причината, поради която ЕС има труден момент да се справи с това заключение, е, че десетилетия наред беше блокиран в дебата дали ЕС трябва да се развива към федерална държава или да създаде конфедеративен съюз на държавите.
Резултатът от този застой в дискусията за бъдещето на Европа е, че ЕС не е могъл да каже какво е и къде се намира. Жак Делор се осмели да изобрази ЕС като "неидентифициран политически обект", докато един от неговите наследници като председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу изрази идеята да опише ЕС като "империалистическа империя". Уязвимостта на дипломатическия компромис да се съгласи да не се съгласи за крайната цел на процеса на европейска интеграция беше изложена от критиците от ЕС, които обвиниха ЕС, че е недемократичен.
Антиевропейските партии допълнително експлоатират това слабо място на ЕС, когато бившият британски премиер Дейвид Камерън, като обяви решението си в 2013 да свика референдум, посочи ЕС като недемократична организация. Оттогава насам критиците на европейската интеграция биха могли да кажат всичко, което искат, за да подкопаят легитимността на ЕС, без да бъдат опровергани. От тази гледна точка, урокът на Брексит е, че ЕС трябва да бъде демократичен или да се разпадне по-далеч.
Концептуалният проблем при установяването на природата на ЕС е, че традиционната теория настоява, че единствените две възможности за ЕС са или да станат държава, или да формират съюз на държавите. Според т.нар. Вестфалиална система за международни отношения, която доминира международната политическа теория от векове, термините демокрация и международна организация са несъвместими.
Новата новина на ЕС обаче е, че е преодоляла тази дихотомия, като споделя упражняването на суверенитета. Тази практика също така позволи на ЕС да въведе гражданство на ЕС. Всъщност ЕС е единствената международна организация в света, която дава право на гражданите си да участват както в националните демокрации на техните страни, така и в споделената демокрация на Съюза.
Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер може да бъде признат за първия политик, който е научил урока на Брексит. В изказването си за Европейския съюз, което представи в Европейския парламент на 13 септември 2017, той описа ЕС като "едновременно съюз на държави и съюз на гражданите" и подчерта необходимостта ЕС да стане по-демократичен. Въпреки че предложенията му липсват подробно, той признава принципа, че ЕС може да функционира като транснационална демокрация само ако се възприема и представя като съюз на държави и граждани.
На пленарната сесия на Европейския парламент в Страсбург миналата седмица президентът Юнкер предложи на Парламента да се подготви за институционална конфронтация с Европейския съвет по процедурата за избор или назначаване на следващия председател на Европейската комисия.
В "2014" Юнкер бе избран за работа от Европейския парламент в резултат на новата процедура "Spitzenkandidaten" или водеща процедура за кандидатстване. Независимо от факта, че тази процедура представлява важна стъпка в демократизацията на ЕС, значителен брой правителствени лидери, включително и холандският премиер Марк Рут, искат да се върнат към стария начин за назначаване зад затворени врати. Очевидно е, че ЕП е категоричен, че избирането на председателя на Комисията следва да бъде резултат от демократичен процес.
С решението си относно 7 февруари 2018 да отхвърли предложението на комисията по конституционни въпроси за въвеждане на списъци за наднационално гласуване, Парламентът се затруднява в дилемата: чрез запазване на сегашната избирателна система за избор на национални кандидати от национални списъци за гласуване, Парламентът подкопава твърдението си относно демократичната легитимност на кандидата за председател на Европейската комисия.
Европейският парламент може да спечели тази битка само ако приведе настоящата процедура относно избирането на своите членове, която датира от първите преки избори за Европейски парламент на 1979, в съответствие със съответните разпоредби на Договора от Лисабон 2007. Дилемата за ЕП е, че не може да съчетае продължаването на националните списъци с избори за избор на собствените си членове с искането за по-голяма демократична легитимност за избирането на президента на Европейската комисия.