Предефиниране на зависимостта: Търсенето на стратегическа автономност от страна на Европа

В Брюксел една фраза придоби тиха належащост през последните пет години: стратегическа автономия. Някога отхвърлена като френски идеализъм, тя се превърна във водещ принцип за европейските политици, които се ориентират в един несигурен свят – свят, в който Съединените щати вече не изглеждат като непоклатимия съюзник, който някога бяха. От отбраната и търговията до енергийната сигурност, Европа предефинира мястото си в свят, който вече не се формира единствено от Вашингтон, пише Kung Chan, основателят на ANBOUND.

Първоначално „стратегическата автономия“ беше формулирана предимно като отбранителна цел – идеята, че Европа трябва да може да се защити, без да разчита изцяло на Съединените щати. По времето, когато Тръмп се завърна в Белия дом през 2025 г., стратегическата автономия се превърна в нещо повече от лозунг – тя се превърна в политика. Европейската комисия вече я беше включила в официални стратегии в множество сектори: отбрана и сигурност, цифрова инфраструктура, енергийни доставки и критични суровини. Това, което някога изглеждаше като френски идеализъм, се превърна в споделена стратегическа рамка.

Най-важното е, че стратегическата автономия не е свързана с прекъсване на връзките. Европейските лидери внимават да подчертаят, че не се стремят към „отделяне“ от САЩ. Вместо това целта е „възстановяване на баланс“ – развиване на способността за самостоятелно действие, където е необходимо, като същевременно се поддържа сътрудничество, където интересите съвпадат. В един все по-нестабилен свят този баланс се възприема не като разделение, а като устойчивост.

Икономически: Преначертаване на търговските и снабдителните линии

Икономическият суверенитет се превърна в централен стълб на стремежа на Европа към стратегическа автономия, особено в отговор на подновените американски тарифи. Малко след завръщането си на поста президентът Тръмп отново наложи високи мита върху стоманата и алуминия от ЕС. Брюксел реагира, като изготви списък с потенциални контрамерки на стойност 95 милиарда евро и предупреди, че ще последват търговски ответни мерки, ако преговорите се провалят.

Напрежението вече се нажежаваше заради Закона за намаляване на инфлацията в САЩ, чиито правила за вътрешно субсидиране предизвикаха безпокойство в Европа относно нелоялна конкуренция и индустриални изтичания. В отговор ЕС представи свой собствен Закон за нулеви нетни емисии в промишлеността, за да запази инвестициите в чисти технологии и да засили конкурентоспособността на промишлеността у дома.

Освен реакцията си към Вашингтон, Европа активно диверсифицира търговските си връзки. През декември беше подписано споразумение за свободна търговия с южноамериканския блок Меркосур. През февруари Канада и ЕС се споразумяха да задълбочат търговското сътрудничество, а през април започнаха преговори за търговско споразумение с Обединените арабски емирства. Наред с това ЕС въведе политики за осигуряване на критични вериги за доставки и ограничаване на зависимостта от чуждестранни технологии в сектори като полупроводниците и изкуствения интелект.

Защита: Излизане отвъд американския чадър

Стремежът на Европа към стратегическа автономия стана най-видим в сектора на отбраната, където напрежението с Вашингтон се изостри. Администрацията на Тръмп многократно е оказвала натиск върху съюзниците от НАТО да увеличат разходите за отбрана, като наскоро предложи членовете да отделят 5% от БВП за военни бюджети – драматично увеличение от дългогодишната цел от 2%. Тръмп също така предупреди, че САЩ могат да преразгледат ангажимента си към Член 5 от НАТО, клаузата за взаимна отбрана, ако съюзниците не успеят да изпълнят очакванията за разходи. Посланието беше ясно: Европа не трябва да приема американската защита за даденост.

Войната в Украйна допълнително разкри крехкостта на европейската отбранителна зависимост. Докато Вашингтон осигури лъвския пай от ранната военна подкрепа, последните действия – включително заплахите за спиране на помощта и обратна връзка с Москва – разтревожиха европейските столици. В резултат на това лидерите на ЕС започнаха да полагат основите за по-независим отбранителен капацитет. През март Европейският съвет подкрепи плана на председателя на Комисията Урсула фон дер Лайен за „превъоръжаване на Европа“, обещавайки 800 милиарда евро за повишаване на отбранителната готовност до 2030 г. Придружаващата го бяла книга „Готовност до 2030 г.“ очертава мерки за увеличаване на съвместните обществени поръчки, разширяване на капацитета на отбранителната промишленост и намаляване на зависимостта от външни доставчици.

Тази промяна вече преобразява отбранителната индустрия. Основни членове на ЕС като Франция, Германия и Полша обявиха нови планове за военни инвестиции, а компаниите постепенно ограничават сътрудничеството с американските си партньори в полза на местното производство. „Европейската стратегия за отбранителна промишленост“ на ЕС, приета в началото на 2025 г., дава приоритет на местните системи и трансграничната интеграция в областта на отбраната. Инициативи като PESCO (Постоянно структурирано сътрудничество) са насочени към изграждане на координирана военна рамка на ЕС, докато дискусиите около независим ядрен възпиращ механизъм – водени от Франция – набират скорост. Заедно тези стъпки отразяват стратегическо прекалибриране: не изоставяне на НАТО, а подготовка за Европа, по-малко зависима от него.

Енергетика: От реакция на криза до стратегическа диверсификация

Войната в Украйна принуди Европа бързо да намали зависимостта си от руски изкопаеми горива, но решението, към което се обърна първо – американският втечнен природен газ (ВПГ), дойде със свои собствени предизвикателства. Въпреки че американският ВПГ помогна за стабилизиране на доставките в краткосрочен план, високите цени, нестабилните договори и инфраструктурните затруднения породиха опасения относно замяната на една зависимост с друга. Тъй като американският енергиен износ все повече отразява политически лостове, а не само пазарната динамика, Брюксел започна да преосмисля дългосрочната сигурност на своите енергийни партньорства.

Стратегическата автономност в енергетиката сега означава диверсификация. ЕС активно разширява енергийното си сътрудничество отвъд трансатлантическата ос, укрепвайки връзките си с производители като Норвегия, Алжир и Катар. Той работи и за изграждане на капацитет за възобновяема енергия и трансгранични електрически мрежи в Европа. Ключови инструменти на политиката, като плана REPowerEU и Закона за критичните суровини, целят не само да направят енергийната система по-зелена, но и да гарантират, че Европа контролира технологиите и ресурсите, необходими за нейното поддържане.

Същевременно ЕС се опитва да защити вътрешния си пазар от външни въглеродни рискове. През 2026 г. Механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите (CBAM) ще влезе в пълна сила, като облага вносните стоки въз основа на тяхната въглеродна интензивност. Тази мярка не само подкрепя климатичните цели, но и действа като форма на енергиен суверенитет, като гарантира, че Европа не е подкопана от внос с високи емисии, включително от САЩ. По-голямата цел е ясна: да се изгради енергийна система, която е по-чиста, по-устойчива и по-малко уязвима към геополитически сътресения.

Въпреки нарастващия политически консенсус, пътят на Европа към стратегическа автономност остава неравномерен. Не всички държави членки споделят едни и същи приоритети – източни страни като Полша и балтийските държави продължават да виждат САЩ като незаменим партньор в областта на сигурността и остават предпазливи да се отдалечават твърде много от НАТО. Това разминаване усложнява координацията в целия ЕС, особено в планирането на отбраната и индустриалната интеграция.

Практическите препятствия също продължават да съществуват. Изграждането на капацитет в сектори като полупроводници или производство на отбранителна техника изисква време, финансиране и координация – често в конкуренция с глобалните играчи. Междувременно вътрешните разногласия относно разходите, правилата за обществени поръчки и посоката на външната политика забавят напредъка. Стратегическата автономия може да е крайната цел, но постигането ѝ ще изисква постоянен компромис и политическа воля.

Стремежът на Европа към стратегическа автономия вече не е теоретичен. От тарифи до резервоари, енергийни договори до търговски споразумения, ЕС непрекъснато се измества от зависимост към устойчивост. Това не означава да се отдръпне от Съединените щати, но означава подготовка за свят, в който трансатлантическото съгласуване вече не може да се предполага.

Напредъкът ще бъде неравномерен и някои зависимости ще останат. Но посоката е ясна: Европа се учи да се предпазва – като диверсифицира партньорите си и изгражда капацитет за самостоятелно действие. Истинският въпрос сега не е дали Европа иска повече автономия, а докъде е готова да стигне – и на каква цена.

Споделете тази статия: