Горивната криза в Либия предлага поуки за енергийната сигурност от двете страни на Средиземно море

Сцените, наблюдавани в цяла Либия по време на празника Ейд, бяха поразителни. На бензиностанциите се образуваха дълги опашки, шофьорите чакаха с часове за гориво и бяха свикани извънредни заседания, за да се отговори на нарастващата обществена загриженост.

За много либийци кризата им се струва позната. Недостигът на гориво се е превърнал в повтаряща се характеристика на ежедневието, въпреки позицията на страната като един от най-важните производители на петрол в Африка.

Това, което прави последните недостици особено забележителни, е, че те са възникнали по време на период на силно производство на петрол и значителни приходи от износ. Според Националната петролна корпорация (NOC) доставките на бензин са достигнали между 9 и 11 милиона литра на ден по време на празника Курбан-байрам. Либия произвежда петрол, изнася петрол и генерира милиарди долари приходи. Въпреки това горивото остава трудно за набавяне.

Обяснението подчертава предизвикателство, което се простира далеч отвъд Либия.

Производството на петрол не създава автоматично горивна сигурност.

Либия притежава изобилие от запаси от суров петрол, но няма достатъчен рафинирателен капацитет, за да преобразува достатъчно от този суров петрол в бензин и дизел, необходими на потребителите и промишлеността. Резултатът е структурна зависимост от вносни горивни продукти. Независимо от количеството произведен петрол, страната все още се нуждае от големи обеми рафинирано гориво от чужбина, за да задоволи вътрешното търсене.

Финансовите последици са значителни. Либия генерира приблизително 4 милиарда долара приходи от петрол през май. През същия период около 1 милиард долара са били изразходвани за внос на гориво. Една четвърт от приходите на страната от петрол са били ефективно използвани за закупуване на продукти, които Либия не е могла да произведе в достатъчни количества сама.

Предизвикателството не свършва дотук. След това горивото трябва да се разпределя от пристанища и складови съоръжения до бензиностанции в цялата страна. Забавянията, пречките и неефективността в тази мрежа могат бързо да създадат недостиг, дори когато вносът на гориво остава сравнително силен.

Тази реалност обяснява защо увеличаването на производството на петрол само по себе си не е решило кризата.

Това обяснява и защо програмата за размяна на петрол е играла толкова важна роля.

През последните години дискусиите за програмата често се фокусираха върху твърдения за злоупотреба от страна на определени участници. Въпреки че надзорът и отчетността са важни във всеки мащабен търговски механизъм, фокусирането изключително върху тези проблеми рискува да пренебрегне далеч по-важна реалност. Програмата проработи.

Механизмът за размяна на петрол отчиташе фундаменталната структура на енергийния сектор на Либия. Вместо да се чакат дългосрочни инвестиции в рафиниране, за да се реши непосредствен проблем, той създаде практично решение, което позволи суровият петрол да се обменя за рафинирани продукти, от които Либия спешно се нуждаеше.

Резултатът беше прост и ефективен. Гориво влезе в страната в голям мащаб. Бензиностанциите останаха снабдявани. Промишлеността продължи да работи. Транспортните мрежи функционираха. Потребителите имаха по-голям достъп до бензин и дизел.

За страна, изправена пред хронични ограничения в рафинирането, програмата служи като мост между производството на петрол и потреблението на гориво.

Този мост вече го няма.

След края на програмата през 2025 г., недостигът става все по-сериозен. Събитията по време на Курбан Байрам представляват най-ясната демонстрация досега на възникналата празнина. Каквито и критики да са били отправени към механизма, влошаването на наличността на гориво след неговото прекратяване е трудно да се игнорира.

Това не бива да се разглежда единствено като либийски проблем.

За Европа опитът на Либия носи важни уроци относно енергийната сигурност, устойчивостта и значението на гъвкавите договорености за доставки.

През последните няколко години Европейският съюз инвестира огромни усилия в укрепване на енергийната устойчивост след смущенията на световните енергийни пазари. Политиците в цяла Европа все повече осъзнават, че енергийната сигурност не се определя единствено от производствения капацитет. Тя зависи от логистиката, рафинирането, транспортните мрежи и способността за осигуряване на доставки при променящи се пазарни условия.

В много отношения програмата за размяна на петрол отразяваше същия принцип.

Вместо да се разчита на твърди системи, то осигури гъвкавост. Позволи на Либия да превърне най-голямата си сила – производството на суров петрол, в рафинирани продукти, необходими на потребителите. По този начин тя се справи със слабостта на веригата за доставки, без да са необходими години на развитие на инфраструктурата, преди да могат да се постигнат резултати.

Тази концепция би трябвало да е позната на европейските политици. В целия ЕС енергийната устойчивост все повече се изгражда около диверсификацията, гъвкавостта и способността за адаптиране към пазарните реалности. Най-успешните енергийни системи често не са тези с най-големи ресурси, а тези, които са способни да преместват енергията ефективно от предлагането към търсенето.

Недостигът на гориво в Либия показва какво се случва, когато тази връзка се прекъсне.

Европейският съюз има пряк интерес от стабилна и икономически устойчива Либия. Страната се намира на южния праг на Европа, остава важен енергиен партньор в Средиземноморието и притежава ресурси, които биха могли да допринесат значително за регионалния просперитет. Либия, бореща се с повтарящ се недостиг на гориво, не е в интерес нито на либийските граждани, нито на европейските ѝ партньори.

Следователно поуката от кризата с празника Ейд е по-голяма от дебат за опашките за бензин. Става въпрос за това да се признае кои политики са дали резултати и кои не.

Програмата за размяна на петрол не беше просто временно споразумение. Тя беше един от малкото механизми, които успешно се справиха със структурния дефицит на горива в Либия и гарантираха, че рафинираните продукти достигат до вътрешния пазар в необходимите количества. Влошаващият се недостиг, наблюдаван след премахването ѝ, предполага, че приносът ѝ за горивната сигурност на Либия е бил далеч по-голям, отколкото много наблюдатели признаваха по това време.

Докато Либия обмисля как да се справи с повтарящия се недостиг, политиците трябва да се съсредоточат върху практическите резултати, а не върху политическите възприятия. Приоритетът трябва да бъде да се гарантира, че горивото достига до потребителите, бизнеса и промишлеността постоянно и в голям мащаб.

Опашките, наблюдавани по време на празника Ид, бяха напомняне, че производството на петрол и доставката на гориво са две много различни неща. Те бяха и напомняне, че ефективните решения не бива да се отхвърлят само защото са несъвършени. В случая с Либия едно от тези решения помогна за поддържането на потока от гориво в продължение на години и липсата му става все по-видима.

Споделете тази статия: