Белуджистан: Когато военното управление превръща една провинция в изход

Белуджистан не просто потъва в насилие; той методично бива изтласкван извън политическото тяло на Пакистан. През последните години Исламабад замени управлението с военно управление, преобразувайки дълбоката политическа криза в технически проблем на сигурността. Систематичното омаловажаване на военните жертви, постоянните твърдения за насилствени изчезвания и колективното криминализиране на населението на Белуджистан не са странични щети, а елементи на умишлена стратегия за контрол. Докато пакистанската държава отказва да признае политическите и социалните корени на бунта, това задълбочава отчуждението и легитимира разрива в очите на местните общности. Ако тази траектория продължи, Белуджистан рискува да следва познат исторически път: от „проблем с вътрешната сигурност“ до насилствено разделение – нов Бангладеш, този път породен от собствените избори на Исламабад., пише Димитра Стайку.

2 февруари 2026 г. "Ал Джазира" разследване, озаглавено Как атаките в Белуджистан заплашват обещанията на Пакистан към Китай и Тръмп подчертава как военното управление на Пакистан под ръководството на началника на армията Асим Мунир не е ограничило насилието в Белуджистан, а се е превърнало в катализатор за ескалация на напрежението. Координираните атаки, извършени от Армията за освобождение на Белуджистан (BLA), при които са убити десетки цивилни, служители по сигурността и бойци, за пореден път разкриха крехкостта на провинцията. Тази нестабилност продължава въпреки огромното минерално богатство на Белуджистан и стратегическото му значение както за китайските, така и за американските инвестиционни амбиции. Вместо да се ангажира с смислен политически диалог с местните общности, Исламабад удвои репресиите и външната вина, представяйки вълненията като спонсориран от чужбина саботаж. Резултатът е провинция, която едновременно се предлага на пазара като инвестиционна граница и се управлява като вътрешна вражеска зона - противоречие, което подкопава доверието в Пакистан.

Бунтът в Белуджистан не е нито внезапен, нито е резултат предимно от външна намеса. Той представлява последната фаза на конфликт, който датира от включването на провинцията в Пакистан през 1948 г. Оттогава насам общностите на белуджите постоянно твърдят, че им е отказана политическа автономия, икономическо участие и контрол над собствените им природни ресурси. Оплакванията им са посрещнати предимно с военен отговор. Силните операции за сигурност, широкото разполагане на войски и широко разпространените обвинения в насилствени изчезвания и извънсъдебни убийства са затвърдили цикъла на насилие. Всяка операция, представена като „възстановяване на реда“, засилва възприятията за окупация и подхранва вербуването на хора във въоръжени сепаратистки групировки като БЛА.

Този дългогодишен конфликт вече придоби критично икономическо и геополитическо измерение. Белуджистан е в основата на китайските инвестиции в Пакистан чрез Китайско-пакистанския икономически коридор (CPEC) и е от основно значение за неотдавнашните опити на Исламабад да привлече американски капитал в минния сектор. Огромните запаси на провинцията от мед, злато, въглища и газ са се превърнали в централна част от наратива за икономическо възстановяване на Пакистан. И все пак държавата се бори да гарантира дори основна сигурност за строго охраняваните инфраструктурни проекти. Постоянните атаки сигнализират, че милитаризацията не е успяла да създаде устойчива стабилност.

Противоречието е рязко и все по-опасно. Пакистан рекламира Белуджистан в чужбина като „земя на възможностите“, докато вътрешно го третира като постоянна заплаха за сигурността. Това противоречие се усилва от уникалната география на провинцията. Белуджистан не е просто периферен регион; той контролира достъпа на Пакистан до Арабско море, граничи с Иран и Афганистан и служи като незаменим сухопътен коридор, свързващ Китай с Индийския океан. За Пекин Белуджистан е геостратегическото ядро ​​на КПЕС. Пристанище Гуадар, транспортните маршрути и енергийните коридори не са просто инвестиции, а компоненти на по-широка стратегия за намаляване на зависимостта на Китай от уязвими морски възли като Малакския проток. Тази геополитическа ценност тласка Исламабад да обещава стабилност и развитие в международен план, като същевременно отговаря вътрешно с репресии, минимизиране на жертвите и колективно подозрение към местното население. Както отбелязват анализаторите, никоя сериозна инвестиция – китайска или западна – не може да процъфтява, когато географията се третира като стратегически актив, а хората, които я населяват, – като пречка.

В центъра на тази динамика стои пакистанската армия и нейното настоящо ръководство. Началникът на армията Асим Мунир заема изключително силна институционална позиция. С ранг на фелдмаршал и скорошни конституционни промени, които допълнително затвърдиха ролята на военните в управлението, Мунир се радва на политическа сигурност, несравнима с много от неговите предшественици. И все пак тази сигурност доведе до стратегическа парализа, а не до решение.

Според доклади за правата на човека и независими оценки, пакистанската армия систематично омаловажава жертвите си в Белуджистан, особено от 2019 г. насам, когато интензивността на операциите за сигурност се е увеличила значително. Тази практика не се ограничава само до запазване на морала или избягване на обществената реакция. Тя е част от по-широко усилие за контрол на наратива – такова, което отразява дългогодишното отричане от страна на държавата на насилствени изчезвания, извънсъдебни убийства и масови арести на активисти от Белуджи. Признаването на високите загуби би генерирало огромен натиск върху Мунир да „направи нещо“: или да ескалира драстично операциите, или да признае, че подходът „първо военните“ се е провалил.

И двата варианта носят сериозни рискове. Ескалацията в провинция, която вече е белязана от колективно наказание, блокади на райони и операции без съдебен надзор, би могла да предизвика по-големи кръвопролития и международно осъждане. Истинска стратегическа промяна – включваща политически диалог, намалено военно присъствие или отговорност за нарушения на човешките права – би поставила под въпрос фундаменталната логика на военното господство в политическата система на Пакистан. В резултат на това минимизирането на жертвите функционира като механизъм за забавяне. Докато кризата се представя като „под контрол“, ръководството може да продължи стратегия с нисък интензитет, но с високи разходи, без да поема политически риск.

Цената на този подход се поема изцяло от Белуджистан. През последните пет години насилието не е намаляло; то е станало по-дифузно и по-рутинно. Цели общности живеят под постоянно наблюдение, семействата търсят изчезнали роднини с години, а доверието в държавата се е сринало. Местното население се оказва в капан между въоръжени сепаратистки групировки и държавен апарат, който често третира цивилните като заподозрени колективно. Междувременно интернационализацията на конфликта – чрез участието на Китай, Съединените щати и съперничеството на Пакистан с Индия – увеличава стратегическата стойност на региона, без да се изразява в политически права или икономическо подобрение за неговите жители.

Настояването на Исламабад да представя Белуджистан единствено като проблем със сигурността се оказва все по-късогледо. Мирните форми на несъгласие – от маршове на семействата на изчезналите до студентски протести – са посрещани с арести, медийни затъмнения и сплашвания. Докато държавата отказва да признае, че бунтът е воден от истински политически и социални искания – контрол върху ресурсите, политическа автономия, зачитане на идентичността и отговорност за нарушения на правата на човека – това засилва аргумента, че въоръжената борба е единствената останала опция. По този начин Пакистан рискува да превърне политическия конфликт в постоянно извънредно положение.

В крайна сметка, Белуджистан не е просто регионална криза. Той е огледало, отразяващо структурните слабости на пакистанската държава, и предупреждение за последствията от милитаризирането на политиката. За Европа залозите не са далечни. Нестабилността в Белуджистан засяга глобалните търговски и енергийни маршрути, свързващи Индийския океан със Средиземно море, оформя миграционния натиск и се отразява на по-широката динамика на сигурността, обхващаща Южна Азия, Близкия изток и отвъд. Докато военното ръководство на Пакистан дава приоритет на управлението на имиджа пред конфронтацията с реалността, Белуджистан ще остане отворена рана - не само за своя народ или за бъдещето на Пакистан, но и за международна система, която вече не може да си позволи да третира подобни кризи като далечни, локализирани събития без глобални последици.

Споделете тази статия: