Източни съседи или източна част на Европа?

Моята страна, Азербайджан, е член на Съвета на Европа, ОССЕ, ЕСПЧ и много други паневропейски платформи. На повечето карти Азербайджан е показан като най-източната част на Европа – пише Нигар Арпадарай (на снимката), член на Мили Меджлиса (Националното събрание)

Посетителите за първи път са много изненадани как изглежда и се чувства европейският Баку, нашата столица. И така, защо все още остава въпросът: ние европейци ли сме?

Класическият отговор на този въпрос, който съм чувал много пъти, винаги е следният:

Да, ако споделяте европейски ценности.

Опасявам се, че този традиционен отговор вече не е подходящ за целта и изисква допълнително изследване. Честно казано, вече дори не съм сигурен какви са тези предполагаеми европейски „ценности“.

Според мен ценностите трябва да се споделят, ако искаме мир и стабилност в Европа. За да бъдат споделени, те, първо, трябва да бъдат договорени и приети от всички страни и второ, те трябва да бъдат приложими и в реалния живот.

Но ценностите – особено споделените ценности – работят само ако се спазват последователно.

реклама

В случая с Азербайджан обаче тези така наречени европейски ценности в много случаи изглежда не са приложими.

Най-голямото недоволство, което ние, азербайджанците, имаме, когато става въпрос за тези уж споделени ценности, които всички трябва да притежаваме – дори и да не се отнасят за нас – разбира се, е във връзка с арменско-азербайджанския конфликт. В продължение на три десетилетия, до края на 2020 г., окупационните сили на Армения, друга „европейска“ нация, бяха разположени в югозападната част на Азербайджан – Нагорни Карабах – територия, от която всички коренни азербайджанци бяха прогонени, убити или взети за заложници за период от близо 30 години. Градовете и селата, които някога са били техни домове, престанаха да съществуват с азербайджански домове в цели градове, напълно разглобени и продадени като трофеи или строителни материали. Всички признаци на азербайджанци, живеещи някога на тази територия, бяха премахнати. С други думи, освен това, което считаме за акт на етническо прочистване, тези години на незаконна окупация доведоха и до пълното унищожаване на икономическото и културното наследство на онези азербайджанци, които някога са наричали региона дом.

Дори когато се имат предвид различните зверства на войната в Югославия, Косово, Приднестровието, Донбас или Осетия, нищо от нивото и устойчивата последователност на случилото се в Нагорни Карабах не се е случило в Европа от края на Втората световна война. В продължение на три десетилетия към този апокалиптичен пейзаж бяха добавени само окопи, бункери и минни полета.   

През тези три десетилетия ООН и ОССЕ многократно признаваха тези окупирани земи като част от Азербайджан. Въпреки това, никога не е направено нищо за изтласкването на окупатора от тази територия. Напротив, ОССЕ, СЕ, ЕС и много други паневропейски организации са били активно ангажирани с една основна мисия – поддържането на статуквото. Поради липсата на каквито и да било смислени действия и безмилостното комуникиране на азербайджанското правителство и азербайджанската общественост, че нищо не може да бъде направено ефективно, за да спре окупацията - и че Азербайджан трябва да приеме тази реалност - стана трудно да се види къде тези споделени ценности се налагат в справедлив начин, когато ставаше дума за тази незаконна окупация.

През 2020 г., когато Азербайджан, след 26 години неуспешни преговори под мандата на ОССЕ, взе съдбата си в свои ръце и най-накрая изгони окупационните сили от своите земи в 44-дневна война, в която 3000 войници и офицери пожертват своите животи - много от тях деца на бежанци от същите земи, които освобождаваха - за това, което би трябвало да бъде мирно споразумение с посредничество, Азербайджан се оказа подложен на обилни критики от основните европейски органи, правителства и медии. Дори сега, почти 2 години след края на конфликта, проазербайджанска или дори балансирана резолюция между ПАСЕ, ОССЕ или Европейския парламент е нечувана.

Междувременно след края на боевете в освободените райони трагично загинаха множество хора в резултат на експлозии на мини. Проектите-близнаци за повторно заселване и възстановяване на новоосвободената територия са сериозно оспорени от стотици хиляди мини, поставени там на произволни места - дори в гробищата. Всъщност много от тези мини са поставени от окупационната арменска армия точно преди да напуснат. Освободихме земите си, но ще ни отнеме години и десетки милиарди инвестиции, за да ги направим отново годни за живеене за нашите хора.

Армения никога не е била под никакви преки или косвени санкции за това, което направи. Азербайджан никога не получи никаква значима подкрепа в усилията си за освобождаване или възстановяване на територията. Предпочитам да не навлизам в спекулативните разсъждения защо се е случило по този начин. В крайна сметка азербайджанците, според моето скромно мнение, са много оптимистични хора, които преодоляха много бедствия и страдания през последните десетилетия с гордост и устойчивост. Вярвам, че продължихме напред, от времето на окупация и война, с новата национална идея и чувство за цел да възстановим тези освободени земи и да постигнем траен мир в региона.

Въпреки това, като се вземе предвид гореспоменатата липса на подкрепа, всеки разговор за необходимостта на Азербайджан да „споделя европейски ценности“ не ни харесва. Както виждаме, най-фундаменталните ценности, които всички трябва да споделяме – правото на живот, дом и защита от нараняване – бяха грубо нарушени, когато се имат предвид действията на окупационните сили в Нагорни Карабах, както и липсата на действия на основните европейски и международни органи в подкрепа на стотиците хиляди наши хора, които станаха бездомни и станаха още по-лоши в резултат. В крайна сметка Европа остана пасивен наблюдател и страничен наблюдател, въпреки факта, че според международното право и мандата на ОССЕ незаконната окупация на нашите земи беше за всички намерения и цели европейски въпрос.

Има ли нещо, което може да се направи по въпроса? Трябва ли да се направи нещо по въпроса?

Да, това е очевидният отговор и на двете. За по-сигурна Европа тези ценности, за които ни се говори, трябва да бъдат наистина споделени и доверието трябва да бъде възстановено.

Но също така трябва да приемем определени факти в даден момент. Виждате ли, има известно противоречие, което съществува от известно време по отношение на група държави. От една страна, Азербайджан, както и останалата част от Южен Кавказ, е пълноправен член на повечето общоевропейски организации. Ние сме част от това, което се нарича „По-широка Европа“. От друга страна, ако използваме терминологията на ЕС, ядрото на европейския интеграционен процес, ние сме неясни „източни партньори“.

Могат ли партньорите да станат членове? Не изглежда вероятно в този момент. ЕС едва ли се държи заедно и разширяването на изток очевидно вече не е на масата, дори теоретично. Още по-малко за страна като Азербайджан, най-източната нация на европейския континент.

Така че ние „партньорите“ ще останем партньори в обозримо бъдеще, реалност, която сега трябва да се научим да приемаме. Това означава, че трябва да има преглед на подходите и от двете страни, тъй като старите са проектирани при много различни обстоятелства. ЕС трябва да излезе с нов план, изграден около постигането на устойчив мир и регионално сътрудничество, включващо всички държави в региона, с акцент върху важни текущи въпроси като свързаност, сигурност, енергия, екология, цифрова трансформация, и те също трябва да предлагат пътна карта за по-тесни връзки с ЕС за неговите източни партньори – ясен план за това как всеки източен член поотделно и заедно може да се възползва от наличието на такъв голям, богат и мощен западен партньор, ЕС.

Има някои добри знаци. Неотдавнашната среща на върха на Източното партньорство създаде впечатление за платформа за диалог. В случая с Азербайджан само преди няколко дни беше обявен закъснял пакет от 2 милиарда евро. Но предстои да изготвим работен план. 

Планът трябва да бъде изграден върху разумния личен интерес на всички участници, разбиране на общите интереси и приемане на общите правила, които работят за всички. Ако постигнем това, ние сме само на една ръка разстояние от истински разговор за споделени европейски ценности, които ще помогнат за стабилизиране на основите на тази част на света, основите, които видяхме, могат бързо да бъдат разрушени, но отнема много време за възстановяване .

Точно като градовете и селата на Карабах.

Споделете тази статия: