Бангладеш през декември 1971 г.: „Сахибите плачат отвътре“

Тъй като народът на Бангладеш празнува още една годишнина от триумфа си на бойното поле през 1971 г., съвсем уместно е да се върнем назад във времето, когато каруцата на свободата започваше да се движи неумолимо към своята предназначена цел, пише Сайед Бадрул Ахсан.

Ние говорим за онези бурни дни от декември 1971 г. Винаги ще разсъждаваме върху естеството на тази велика победа, която ни превърна в свободна нация, в господари на съдбата си. На 16 декември тази година ще празнуваме отново, когато се зазори. Ще скърбим за трите милиона наши сънародници, които дадоха живота си за останалите да живеем на свобода.

И със сигурност няма да забравим събитията и случките, запечатали завинаги декември 1971 г. в душите ни. Има онова кратко изявление, направено от индийския премиер Индира Ганди късно вечерта на 3 декември, когато тя информира света, че военновъздушните сили на Пакистан са извършили нападения срещу индийските военновъздушни бази и че двете страни сега са във война. Три дни по-късно ние се радвахме, когато Индия призна официално новосъздадената държава Бангладеш. Това беше знак, че нашите индийски приятели ще водят война срещу Пакистан, точно както Мукти Бахини водеше война срещу Пакистан, докато Бангладеш не бъде освободен. В този случай около двадесет хиляди индийски войници загубиха живота си за кауза, която беше наша. Това е дълг, който никога не можем да изплатим.

Интересни, често странни неща се случваха в Пакистан в навечерието на 16 декември. В същия ден, когато генерал Яхя Хан нареди въздушен удар по индийски бази, той назначи бенгалеца Нурул Амин за министър-председател на Пакистан. Назначаването беше подвеждащо, целящо да създаде пред света впечатлението, че режимът е на път да прехвърли властта на избрани политици. По ирония на съдбата партията на мнозинството, появила се след изборите през 1970 г., тогава беше на път да създаде Бангладеш в разпадащата се провинция Източен Пакистан. А човекът, който би бил министър-председател на Пакистан, Бангабандху Шейх Муджибур Рахман, беше в изолация в пенджабския град Мианвали.

Освен че назначава Нурул Амин за министър-председател, Яхя постановява, че Зулфикар Али Бхуто, председател на Пакистанската народна партия, ще бъде вицепремиер и външен министър. След няколко дни Бхуто щял да бъде изпратен в Обединените нации, където щял да разказва за „конспирациите“, кроени срещу страната му. Бхуто щеше театрално да разкъса сноп документи, които според него са предложение за резолюция на Съвета за сигурност и да излезе от залата на Съвета за сигурност на ООН. В дните след избухването на войната на 3 декември индийските сили ще навлязат дълбоко в това, което все още е известно като Западен Пакистан. На изток Мукти Бахини и индийската армия щяха да продължат безмилостния си марш към намаляващия Източен Пакистан.

Пакистанските военновъздушни сили бяха унищожени на земята в Източен Пакистан от индийците още в началото на конфликта. Но това не попречи на генерал Амир Абдула Хан Ниази, командир на пакистанските сили, да каже на чуждестранни журналисти в хотел Intercontinental, че индийците ще превземат Дака заради трупа му. В крайна сметка, когато Дака падна, Ниази беше много жив, макар и да не риташе. 

Няколко дни преди капитулацията на Пакистан на състезателната писта, Хан Абдус Сабур, някога влиятелен министър на комуникациите при режима на фелдмаршал Аюб Хан и през 1971 г. виден сътрудник на пакистанската армия, каза на про-Исламабад среща в Дака, че ако Бангладеш дойде в битие, то ще бъде като незаконно дете на Индия. Други сътрудници, особено министрите в марионетното провинциално правителство на А. М. Малик, обещаха да смажат Индия и „негодниците“ (техният термин за Мукти Бахини) чрез могъщата пакистанска армия. 

реклама

На 13 и 14 декември убийствените отряди на Джамаат-е-Ислами --- ал-Бадр и ал-Шамс --- започнаха да отвличат бенгалски интелектуалци като последен, отчаян удар върху каузата на Бангладеш, преди Пакистан да се срине в това земя. Тези интелектуалци никога нямаше да се върнат. Техните осакатени трупове щяха да бъдат открити в Райер Базар два дни след освобождаването.

През декември 1971 г. такива видни бенгалски сътрудници на хунтата на Яхя Хан като Гулам Азам, Махмуд Али, Раджа Тридив Рой, Хамидул Хак Чоудхури и, разбира се, Нурул Амин ще бъдат блокирани в Западен Пакистан. Гулам Азам ще се върне в Бангладеш с пакистански паспорт през 1978 г., ще остане въпреки изтичането на визата си и ще умре като осъден военнопрестъпник десетилетия след освобождението на Бангладеш. Чоудхури щеше да се върне и да си върне вестника. Нурул Амин ще служи като вицепрезидент на Пакистан при З. А. Бхуто, а Тридив Рой и Махмуд Али ще се присъединят към кабинета на Пакистан като министри. Впоследствие Рой ще бъде посланик на Пакистан в Аржентина.

Само дни преди капитулацията си, генерал Ниази беше извикан в Губернаторската къща (днешен Бангабхабан) от губернатора AM Малик, който снизходително му каза, че той и неговите войници са дали всичко от себе си при най-трудните обстоятелства и не трябва да се разстройват. Ниази се счупи. Докато Малик и другите присъстващи го утешаваха, един бенгалски слуга влезе с чай и закуски за всички. Той веднага беше изваден от стаята. 

След като излезе навън, той каза на колегите си бенгалски служители: „Сахибите плачат вътре“. Няколко дни по-късно, когато индийските самолети бомбардираха къщата на губернатора, Малик и неговите министри намериха убежище в бункер, където губернаторът с треперещи ръце написа писмо за оставка до президента Яхя Хан. След като това беше направено, той и други водещи сътрудници бяха ескортирани под наблюдението на ООН до хотел Intercontinental, който беше обявен за неутрална зона. 

И тогава дойде свободата... в залеза следобед на 16 декември. 

Спомняме си петдесет и две години по-късно. Славата, която беше наша, блести по-ярко от всякога.

Писателят Сайед Бадрул Ахсан е базиран в Лондон журналист, автор и анализатор на политика и дипломация. 

Споделете тази статия: